(1844 ~ 1900) Поглед върху държавата Въпрос на сила, не на

(1844 ~ 1900)

Поглед върху страната

Въпрос на мощ, не на право. – За хора, които във всяка житейска обстановка търсят най-вече изгодата, при социализма – в случай че той в действителност е протест на потисканите и угнетяваните в продължение на хилядолетия против техните потисници не съществува казусът за правото (с жалкия, отстъпчив въпрос, „ до каква степен би трябвало да осъществим тези претенции “), а единствено казусът за силата („ до каква степен можем да оползотворим тези претенции “). Също както при някоя естествена мощ, да вземем за пример при парата: човек, вкарвайки я като господ в машината, или я принуждава да му служи, или в случай че има недостатъци в машината, което значи, че човек е сбъркал при изчисленията на градежа й, тя го унищожава дружно с нея. И по този начин, с цел да се реши въпросът за силата, би трябвало да се знае какъв брой мощен е социализмът, в каква трансформация може да бъде употребен като мощен лост в границите на актуалната игра на политически сили. Евентуално и от наша страна би могло да се прояви цялостна подготвеност да го подкрепим. При всяка огромна мощ – било тя и най-опасната – човечеството би трябвало да мисли по какъв начин да я трансформира в инструмент за реализиране на задачите си. Социализмът ще извоюва своето право едвам когато войната сред двете сили, представителите на остарялото и на новото, наподобява към този момент неизбежна, само че и откакто презумпцията за допустимо запазване и толерантност от двете страни породи предпочитание за договаряне. Без контракт няма право. Досега обаче в упоменатата област няма нито война, нито контракти, затова няма и право, няма и нужния „ императив “.

Използване на най-дребната недобросъвестност. – Силата на печата се състои в това, че всеки един, който му служи, ще взе участие по отношение на него единствено напълно малко длъжен и привързан. Обикновено той показва своето мнение, само че се случва от време на време да не го показва, с цел да е потребен на партията или на политиката на страната си или най-после на самия себе си. Подобни дребни провинения на непочтеността, или може би единствено на подмолно премълчаване, не се понасят мъчно от обособения човек, но последствията им са извънредно тежки, тъй като точно тези дребни провинения се правят по едно и също време от мнозина. Всеки от тях си споделя: „ Правейки тия дребни услуги, аз повеждам по-добър живот, изкарвам си прехраната; в случай че ми липсваше тази дребна предвидливост, щях да се направя неосъществим. “ И тъй като за етиката ни е съвсем безразлично дали да се напише един ред повече, освен това може и без автограф, или въобще да не се напише, то някой с пари и въздействие има свободата да трансформира всяко мнение в публично. Комуто е известно, че множеството хора са неустойчиви в дребните неща и желае да реализира задачите си посредством тях, е постоянно рисков човек.

Собственост и правдивост. – Когато социалистите потвърждават, че разпределението на собствеността в актуалното човешко общество е последица от безчет несправедливости и насилия и отхвърлят напълно задължението да защитят нещо по този начин погрешно построено, в действителност те преглеждат въпроса единствено откъснато от неговата взаимовръзка с общото. Цялото минало на остарялата просвета почива на принуждение, иго, машинация, илюзия. Обаче ние, наследниците на всичко това, не можем да зачеркнем с указ самите нас или пък конфликтите на цялото това минало, нито пък бива да откъснем от него даже един откъс. Несправедливата идея се корени обаче и в душите на безимотните, те не са по-добри от притежателите и нямат никаква морална привилегия, тъй като и техните прародители са били в миналото също притежатели. Необходимо е не принудително преразпределение, а последователно преустрояване в метода на мислене, във всички нас възприятието за правдивост би трябвало да нарасне, а насилническият инстинкт – да отслабне.

Опасните революционни духове. – Можем да разделим хората, които замислят да правят гражданска война в обществото, на такива, които желаят да реализират нещо за себе си, и на такива, които се стремят към същото, само че към този момент в името на децата и внуците си. Последните са по-опасни, тъй като живеят с вярата и чистата съвест на безкористие. Първите е допустимо да се залъжат, господстващото общество е към момента задоволително богато и мъдро, с цел да го стори. Опасността стартира, когато задачите изгубят персоналния си темперамент. Революционерите, които не преследват персонален интерес, имат право да гледат на всички бранители на съществуващия ред като на персонално заинтригувани и заради тази причина да изпитат по отношение на тях възприятие на предимство.

Моята химера. – При един по-съвършен публичен ред тежкият труд и тежестта на живота ще се отредят на този, който минимум ще страда заради тях, ще рече на най-безчувствения; и по този начин, ходило по ходило нагоре, до момента в който се стигне до този, който е най-чувствителен за най-висшите сюблимни типове на страданието и по тази причина страда даже при най-големите облекчения на живота.

Илюзията в учението за революцията. – Съществуват политически и обществени фантасти, които енергично и красноречиво проповядват и подканят към срутване на всеобщия ред, вярвайки, че тогава като че ли от единствено себе си ще се издигне неотложно най-величественият храм на една красива човещина. В тези рискови фантазии още отеква суеверието на Русо, който има вяра в една чудодейна, изконна, само че в това време затрупана добрина на човешката природа и приписва цялата виновност за това затрупване на институциите на културата в общество, страна, образование. За страдание историята ни поучава, че всяка сходна гражданска война възкресява още веднъж най-стихийните сили, намерили израз в от дълго време заровени ужаси и изстъпления на от дълго време отминали столетия. Следователно една гражданска война може да стане източник на мощ в едно изтощено човечество, в никакъв случай обаче тя няма да бъде уредник, строител, художник, финален скулптор на човешката природа. И по този начин, не уравновесената, склонна към ред, филтриране и преустрояване природа на Волтер, а буйните полулъжи и ексцентричности на Русо пробудиха оптимистичния дух на революцията, против който аз се провиквам: „ Смажете нечестивеца! Той стана причина духът на Просвещението и на прогресивното развиване да бъде за дълго време изгонен. Нека да се вгледаме – всеки в себе си – дали е допустимо да го възвърнем! “

Възкресение на духа. – Върху политическия болничен одър един народ се подмладява нормално самичък и още веднъж намира духа си, загубен в търсене и одобряване на властта. Своето най-висше създаване културата дължи на политически заболели времена.

Учебното дело. – Учебното дело в огромните страни ще бъде в най-хубавия случаи постоянно криво-ляво по същата причина, заради която в огромните кухни се готви най-често криво-ляво.

Невинна корупция. – Във всички институти, в които не повява острият полъх на публичната рецензия, пониква като гъба почтена корупция (така да вземем за пример в научни корпорации и сенати).

Учените като политици. – Обикновено на учените, които стават политици, се отрежда комичната роля да се трансфорат в чистата съвест на политиката.

Вълкът, прикрит зад овцата. – Почти всеки политик при известни условия усеща такава потребност от честен човек, че също като насъскан вълк нахлува в някоя кошара, само че не с цел да раздра заграбения овен, а с цел да се скрие зад гъстото му меко руно.

Щастливи столетия. – Щастливата ера е нещо изцяло невероятно, тъй като в действителност хората единствено я желаят, само че не всеки обособен човек я желае, тъй като настъпят ли положителни дни за него, безусловно се приучава да си изпросва безпокойства и беди. Съдбата на хората е устроена за щастливи мигове – във всеки живот съществуват такива, а не за щастливи столетия. И въпреки всичко като визия за „ оттатък планините “ те не престават да живеят във въображението на хората, като наследие от праотците; тъй като, наподобява, че понятието за щастлива ера е извлечено още от това положение в прадревни времена, когато човек след изнурително напрежение от ловуване и война се отдава на отдих, изпъва крайниците си и чува край себе си пърхащите криле на съня. Ще бъде неправилно заключението, в случай че съгласно оня остарял табиет човек си показва, че и след цели интервали от време, изпълнени с страдания и теглила, би могъл да изживее насладата от това положение на благополучие в същата степен на възходяща активност и продължителност.

Голямата политика и вредите от нея. – Също както един народ претърпява неизбежно най-големи вреди от войната и подготовката й, само че не заради разноските за самата война, парализата на комерсиалния живот или издръжката на непрекъсната армия – колкото и огромни да са тези, вреди в този момент, когато осем европейски страни отделят годишно за тях от два до три милиарда, а заради това, че година след година неимоверно огромен брой от най-годните, най-здравите, най-работливите мъже биват откъснати от непосредствените си занимания и специалности, с цел да станат бойци: така и един народ, като се готви да прави огромна политика и желае измежду най-мощните народи да си обезпечи решителен глас, не претърпява най-големите си вреди там, където нормално ги откриват. Наистина от този момент нататък народът непрекъснато жертва голямо голям брой от най-изтъкнати гении пред „ олтара на отечеството “ или на националното пустославие, като до тогава на тези гении, които в този момент политиката гълтам, са се предложили други области на въздействие. Ала настрана от тези публични хекатомби, и в основата си доста по-зловещо от тях, върви един сюжет, който се разиграва безкрай в стотици хиляди дейности по едно и също време: всеки сръчен, трудолюбив, образован, упорит човек, принадлежащ на сходен лаком за политически лаври народ, бива обладан от същия ламтеж и престава да работи безрезервно за своето дело както преди. Всекидневно изникващи проблеми и грижи, свързани с публичното богатство, гълтам ежедневен налог от умствения и душевния капитал на всички граждани; общата сума от тези жертви и прахосване на самостоятелна сила и труд е толкоз чудовищна, че политическият подем на един народ повлича съвсем закономерно след себе си духовно обедняване и изтощение, както и намалена креативна работливост при действия, изключващи огромна вглъбеност и задълбочаване. Накрая следва въпросът: заслужава ли си целият този подем и навсякъде величие (което се манифестира единствено като боязън у другите нации от новия исполин и като извоювана от чужбина привилегия за улеснение на националния търговски трафик), в случай че на това безформено, заслепяващо с ярките си блещукащи багри цвете на нацията би трябвало да се принесат в жертва всички по-благородни, по-нежни, по-духовни растения и посаждения, с които до тогава земята е била така богата?

Избрано от: „ Човешко, прекомерно човешко “ (Книга за свободните духове), Том 1, Фридрих Ницше, ИК „ Христо Ботев “, София, 1993
Изображение: rectoversoblog.com